Лучия
Една баба на преклонна възраст от дълги години била много самотна - вдовица, бездетна. Единственото й развлечение било да ходи в неделя на църква. Решила тя, че ТАКА ПОВЕЧЕ НЕ МОЖЕ и трябва да си намери дружинка, но не разчитала някой дядо да си загуби ума по нея, та намислила да си вземе говорещ папагал. Тук папагал, там папагал... нъц!... дефицит на пазара. Хеле по едно време дочула, че моряк си продавал папагалицата. Отишла на сгледа.
Влиза в каютата и папагалицата, още щом видяла непознат и съгласно моряшките уроци - разкършила снага, пооперила се, тръснала глава и изкрякала: - Аз съм курррррвата Лучия!
Бабата загубила ума и дума... Поокопитила се след малко и взела да се кръсти и да нарежда: - Божичко, аз, толкова праведна, толкова набожна, да ми пробутват такава брантия. Сакън!
Обаче морякът бил на зор за парите и взел да я убеждава: - Ама чакай сега, аз съм я учил на тези простотии. Ти ще я научиш на твоите си неща, тогава други ще ги говори!
Кандардисал я той в крайна сметка, ама бабето притеснено и с папагалицата - право при свещеника, да пита да не би да е сторила грях, като я е купила. Обяснила му тя какъв е случая и свещеникът я успокоил: - Няма да се притесняваш, не е грях. Ето, и аз имам тук два папагала, стоят в една килия и от сутрин до вечер молитви редят. Ще я оставим при тях и за две-три седмици е готова.
Вкарват папагалицата в килията при папагалите, тя отново се оживила, разтръсила перушина и кресняля: - Аз съм курррррвата Лучия!
А папагалите взели неистово да се кръстят и да викат: - Гоооооспод най-после чу молитвите ни!
